Китай се движи към пълна парична независимост
Писателят съветва финансовите институции относно разпределението на активите и е основател на курса Практическа история на финансовите пазари
Втората по големина икономика в света е на път да се премести в парична независимост и по този начин ще разруши настоящата международна парична система. Китай трябва не само да пренадуе икономиката си, но и да надуе дълговете си. Страната има едно от най-високите съотношения общ нефинансов дълг към БВП от всяка голяма икономика, при 311 процента от брутния вътрешен продукт. Докато дълговата тежест на повечето страни се свива спрямо производството, благодарение на високия номинален растеж на БВП и падащата цена на дълговите ценни книжа, Китай продължава да отчита нарастване на дълга спрямо БВП.
В навечерието на световната финансова криза през декември 2007 г. общите нефинансови дългове на Китай възлизат на едва 142 процента от БВП. Режимът на таргетиране на обменния курс, ограничавайки растежа на парите спрямо растежа на общия дълг, тласна Китай към все по-високи нива на дълга към БВП, които накрая го доведоха до ръба на дефлация на дълга. Дойде време китайските власти да вземат паричните лостове, за да генерират по-висок номинален растеж на БВП. Това означава да позволим на обменния курс да се адаптира към нивото на растеж на широките пари, необходимо за намаляване на бремето на Китай. Настоящата международна парична система приключва, когато Китай поеме тази пълна парична независимост.
Последните коментари на президента Си Дзинпин, че Китайската народна банка (PBoC) трябва да започне програма за изкупуване на облигации, за да създаде повече вътрешна ликвидност, може да са първият знак, че таргетирането на обменния курс изчезва от дневния ред на политиката. Действията на PBoC за ускоряване на темпа на растеж на широките пари и генериране на по-висок растеж на номиналния БВП не са съвместими със стабилен обменен курс, особено в епоха, когато търговските и капиталови потоци се изместват от Китай като част от „приятелството“ на САЩ. Време е Китай да намери различна и напълно автономна парична политика.
От 1994 г. Китай се намеси, за да предотврати поскъпването на своя обменен курс, особено по отношение на щатския долар. Към този подход на паричната политика се присъедини по-голямата част от Азия през 1998 г. Тази интервенция финансира закупуването на държавни дългови ценни книжа на развитите световни държави, предимно съкровищни облигации на САЩ, чрез създаването на банкови резерви в местна валута. Това принудително купуване, независимо от цената, ефективно отдели безрисковия процент от номиналния темп на растеж в развития свят.
Глобалната парична система създаде постоянна и изкуствено голяма разлика между номиналните темпове на растеж и дисконтовия процент, като по този начин надува цените на активите и улеснява увеличаването на задлъжнялостта. Спестителите в развития свят бяха частично освободени от финансиране на собствените си правителства и вместо това се насочиха към финансиране на частния сектор и повишаване на цените на активите. Оценката на акциите на САЩ, измерена чрез съотношението цена/печалба на Shiller, се премести на по-високо плато при тази парична система и задлъжнялостта както на частния, така и на публичния сектор се повиши до нови върхове спрямо БВП.
Излишъкът на вътрешния пазар ликвидността, създадена от валутната интервенция на PBoC, беше насочена от китайската държавна банкова система за финансиране на инвестиции и по-високо производство за сметка на потреблението. Този държавен капитализъм намали ролята, която излишната ликвидност играеше в повишаването на вътрешните цени и правенето на Китай по-малко конкурентоспособен в световен мащаб. По този начин външният излишък на Китай издържа много по-дълго, отколкото би имал в една пазарна система. Централните банкери от развитите световни банки коригираха собствената си парична политика, за да се вместят в динамиката на глобалната инфлация, определяна все повече от Китай. Китайската комунистическа партия създаде опорна точка, а насочените към инфлацията централни банкери създадоха „достатъчно дълъг лост“ чрез лихвена политика и разширяване на собствените си баланси, за да „движат света“.
Докато спадът на обменния курс на ренминби, в отговор на много по-високия ръст на предлагането на валута, повишава призрака на изнесена дефлация, останалият свят е много малко вероятно да позволи на Китай да поеме още по-голям дял от световната търговия. Най-вероятната реакция е налагането на мита и по-ясното очертаване на линия между страните, които са съгласни с Китай, и тези, които виждат своята вярност другаде. Загубата на достъп до китайския производствен капацитет води със себе си по-висока глобална инфлация.
Развитите световни власти вече са въвлечени в по-голям интервенционизъм, за да гарантират, че брутните дисбаланси на старата парична система (главно прекомерни нива на дълг), се развиват с минимално социално-политическо разместване. Подобен интервенционизъм ни връща към системата, известна като финансова репресия, която намали прекомерните нива на дълга след Втората световна война. Тази нова глобална парична система носи радикални предизвикателства за инвеститорите, в които те не са добре подготвени да се справят без задълбочено разбиране на финансовата история.
